- Сега е мой ред! Сега е мой ред! - възбудено крещеше малкият штарк, подскачайки около голямата дектосфера.
- Абе, малчо - побутна го единият от двамата по-големи штарка, - що не ходиш да играеш със сестра си?
- Да, бе - подкрепи го другият, - само ще развалиш играта.
Малкият спря на място и ги изгледа накриво, клатейки сините иглоиди на главата си.
- Ама вие обещахте. Обещахте, бе... И тръпкояди ви донесох. И... и...
- Бягай бе, малчо - плесна го закачливо с ръкохвата си единият штарк.
Малкият наду гръдните си плочкостъпи и се изпъчи.
- Ако искате да знаете, сестра ми има чисто нов шанткли две. И тате донесе голяма, голяма дектосфера. А вие и да ме молите, няма да ви дам даже и да ги помиришете.
Единият от големите разроши замислено висулките под слуховодите си, смигна на своя приятел и се наведе към малчото:
- Ако ти дадем да торпираш, ще ни включиш ли в новата ви игра.
- Аха - заклати се обнадежден малкият.
- Ама сестра ти да не...
- Ще даде бе. Ще даде. - От нетърпение малкият штарк заподскача.
- Давай тогава. Но ако не направиш сторг от първия опит, ще ни оставиш на мира.
- Добре - отвърна с нетърпение малчото. След това взе една командрица и я намести в проктоса си. Нахлузи максигледа и се наведе към дектосферата. Другите двама направиха същото.
В привидно празната и тъмна дектосфера бяха разпръснати милиарди светли точици. Малкият штарк трескаво въртеше гледачите си от светлинка към светлинка. Изведнъж се развика радостно:
- Ето, ето. Ако истружа онази бастира с двете малки около нея, а после изсветкам и тях, ще направя шленк и ще имам право веднага на втори фурс. И... и... - малчото хлъцна от възбуда - и след това ще истружа онази по-голямата бастира, която се движи към тях и... уха... ще направя шанткли.
- Ами давай - изсумтя по-големият штарк, поглеждайки намусено към приятеля си, който му се усмихна успокояващо и завъртя напред единия от задните си пипоходи. Малкият штарк леко врътна командрицата в проктоса. В максогледите на тримата изплува уголеменият образ на една от бастирите. Светли, блестящи, огнени и неогнени, плътни и не толкова плътни, и всякакви други топчета и късчета с различен цвят и големина се въртяха около общ център във вихрен танц. Малчуганът се съсредоточи и изключи максигледа. Знаеше, че добре се е прицелил и ще успее да истружи набелязаната бастира. И ето ти шленк. А после... после ще натрие въздухлодите на двамата, като изпраска едно шанткли.
И в мига, в който натисна едно от бутончетата на проктоса, получи як ритник от пипоход по седовлицата си. Проктосът мръдна леко и вместо лек спулс за истружване на избраната бастира, изстреля пълен спранс към приближаващата я по-голяма, нихлоса я и я извади напълно от играта.
Невярващ на станалото, малчуганът нададе вой. Батковците се затъркаляха от смях. Малкият штарк ревна и пръскайки слъздоми, се затича надалеч от дектосферата.
- Видя ли го, бе? Видя ли го? Ще прави шанткли! Ще му дам аз на него - успокоил се вече, каза единият штарк, заемайки позиция до дектосферата. - Сега съм аз.
Другият се присъедини към него.
- Давай.
- Аз имам ей-тука един спрукс - ехидно се усмихна штаркът, натискайки едно от триъгълните бутончета на проктоса. Една от бастирите засия малко по-силно от вмъкнатия в нея спрукс.
- Така значи - избута го приятелят му. - Ще използваш спрукс толкова рано. Аз пък ще строгна ей-там един всеглъд.
- Не можеш, бе. Ей, ей, има време.
- Не мога ли? Гледай сега. Уха. Ей на онази бастира на четирийсет етапса от твоята.
Всеглъдът се фрицна по средата на една купчеста бастира и бавно започна да поглъща всичките й елементи.
- Аз пък ще...
- Не, няма!
- Няма, ама има!
Замятаха се ръкохвати, пипоходи, иглоиди. Двамата штарка се вкопчиха един в друг и се затъркаляха, удряйки кой където свари.
Малко по-далеч от дектосферата, гледайки боя на двамата батковци, малкият штарк зарева още по-силно, обливайки се в нова порция слъзодоми.
Тази нощ беше специална за Стивън Нелсън. Чакаше я от месеци. Беше успял да се вреди за четири часа в натоварения график на Торския телескоп. Съзнаваше, че това време е недостатъчно за изследванията му, но му обещаха още 16 часа след половин година.
Небето беше ясно, без следа от облаче, и изпълнено със звезди. Компютърът бе насочил телескопа към нужното място. Нелсън се настани удобно и погледна през уреда. Ето я красавицата! Галактиката Андромеда. Искаше му се да е още тук след милиарди години, за да наблюдава сблъсъка и сливането й с Млечния път. Захласнат в далечната галактика, в първия момент не разбра какво става.
Сякаш цялата Андромеда затрепери. Той се отдръпна назад и разтърка очи. Трябваше да поспи повече, но от вълнение не беше успял. Нелсън погледна пак и зяпна невярващо. Пред очите му се простираше само пустият космос. Отдръпна се от телескопа, провери настройките и насочването, но всичко си беше точно както трябва. Той се приведе пак към окуляра и се вгледа в тъмното небе. Усети как го полазват тръпки. Андромеда беше изчезнала.
2009 г.