Я-ян притича до следващата тревна могилка и се сниши. Изчака сърцето си да се успокои и се надигна предпазливо. Двете луни осветяваха ясно ширналата се наоколо равнина. Не се виждаше никакво движение. Даже сребристосивата трева не помръдваше.
Устните на Я-ян се извиха в лека усмивка. Всичко вървеше добре. На излизане от селото се бе изплъзнал от съгледвачите на Дълговеждите и Плитконосците, а останалите изобщо не заслужаваха внимание. Тези двамата, които беше усетил миналата нощ, бяха най-добрите. След него, естествено.
Сърцето му се изпълни с ликуване, но той бързо се овладя и впери поглед към мержелеещата се в далечината рядка горичка от бели дървета. Някъде зад нея беше Пъпчивото дере, край което растяха шест високи небесника. Точно там Сияйната птица щеше да изсипе даровете на своя повелител - Великия Бог. Така беше казал Виждащия на племето, а Я-ян изобщо не се съмняваше в неговите способности. Дарбата на стареца да отгатва къде ще дойде небесната благодат бе легендарна. Той не беше като знахарите на другите племена - жалки шарлатани, които можеха само да правят някакви нескопосани магии и да лекуват криво-ляво горещица и дръгливица. Той беше истински магьосник. Всеки път, когато наближеше Времето на небесната благодат, Виждащия се качваше на едно високо плато, където в продължение на три дни и нощи кадеше благовонни треви, напяваше странни заклинания и драскаше загадъчни знаци върху песъчливата земя. После се връщаше и посочваше мястото, на което ще пристигнат даровете. Никога не грешеше.
Другите племена знаеха това, затова в Благодатния ден пращаха съгледвачи към тяхното село, за да проследят и ако могат да изпреварят Избрания. Защото се знае и е закон - който пръв стигне до подаръците и забие сред тях символа на селото си, той е любимецът на Великия Бог и нему се полага най-голямата част от небесната благодат. Хората от селото му имат право първи да си изберат каквото им хареса и да вземат толкова, колкото могат да носят. А остатъците се поделят между другите села.
Я-ян погледна нагоре към луните. Сивкавото Око и бледорозовата Сънница се сближаваха. Време е. Той опипа двузъбеца на пояса си и напрегна мускули.
Някъде отляво долетя крякане на гребоносец. От далечината му отвърна друг. Това беше достатъчно за Я-ян. Щом гребоносците крякат, значи всичко е спокойно. Той стисна в ръка тоягата с тотема на селото и се затича към дърветата. Няколко гребоносеца се разбягаха пред него, но Я-ян не им обърна внимание. Вече почти бе стигнал до белеещата се горичка, когато чу далечен, почти недоловим шум. Той вдигна поглед нагоре и я видя. Птицата! Божият пратеник! Обвита в ярка светлина, тя се спускаше, растейки пред очите му. Точно там, където бе пророкувал Виждащия!
Я-ян се втурна с всички сили между дърветата и скоро изскочи на открито в края на дерето. Ослепително сияеща, Птицата увисна над върховете на небесниците и с рев заизсипва даровете си. Я-ян благоговейно падна на колене и опря чело в земята. Остана така, докато Птицата свърши своята божествена мисия, запя нова песен и окъпана в небесна светлина, започна да се издига.
Я-ян бързо изтича напред и заби тотема до огромния куп подаръци. После впери нагоре очи, преизпълнени с благодарност, и вдигна в победен жест ръката си, на която бе татуирал божествените знаци - същите, които виждаше в момента, изписани върху корема на отдалечаващия се Божи пратеник. Я-ян не знаеше какво означават те, но ги бе зърнал още преди години, беше ги запомнил и ги бе татуирал върху тялото си. Със сигурност в тях се криеше мъдрост, достъпна само за боговете, която хората не можеха и да се надяват, че някога ще проумеят.
Той стоеше до огромния куп от дарове, а четирите му пръста нежно галеха дългия низ от загадъчни знаци по ръката му, които образуваха напълно неразбираемия за Я-ян надпис: "Земна изследователска станция 8, Боклукчийски кораб 101".
2009 г.